Александър Секулов провокира с контрареволюционен роман с френски сладкиш

Публикувана: петък, 7 април 2023 г.

Новата книга на Александър Секулов - "Корабът на сирените", излиза от печат на 18 април. Подзаглавието ѝ е „Контрареволюционен роман с френски сладкиш“.

За книгата

За няколко дни корабът на сирените излиза от морските карти, спира в центъра на света под развеселения поглед на Бог.

„Корабът на сирените“ ни повежда на щуро и твърде забавно пътешествие из гръцкото море, където всякакви небивалици са вероятни. Александър Секулов често балансира по ръба на литературното благоприличие. Той може да си позволи подобен лукс, защото думите, които виртуозно реди, се обичат една друга и здраво се държат за ръце, а героите му са необикновени, пъстри и интересни.

Повърхността на морето, в която странстват те, е сияйна, но който се осмели да се гмурне в дълбините му, освен сирени, ще срещне и драматично озъбени страшилища. / Костадин Костадинов, писател

Това е книга за утопиите на глада и за заплахите от богатия улов, за съдбата на слезлите на брега, след като дълго са слушали песента на сирените, за недовършения рай, за премълчаното щастие. Ако изберете тази книга, трябва да знаете, че човек много ще се смее, докато пътува из нейните страници, ще му се прииска пътят му да е далечен и ще заспива с нейната песен, докато я люлее в мислите си. / Аделина Радева, журналист

Не разбирам добре свeта, в който човек замества Бог

Интервю с Александър Секулов за новата му книга „Корабът на сирените“

Александър Секулов е автор на романите „Колекционер на любовни изречения“, „Малката светица и портокалите“, „Господ слиза в Атина“, „Островът“, „Скитникът и синовете“ и „Жена на вятъра“. Издал е поетичните книги „Карти и географии“, „Възхитително и леко“, „Море на живите“ и „Хроники и химни“. Драматург е на Драматичен театър – Пловдив, отличен с награда „Аскеер“ за пиесите „Няма ток за електрическия стол“ (2016), „Дебелянов и ангелите“ (2019) и „Народът на Вазов“ (2022). Носител на националните награди за поезия „Христо Фотев“, „Николай Кънчев“, „Перото“, „Иван Николов“.

Г-н Секулов, след броени дни излиза новият Ви роман – „Корабът на сирените“. Какъв филм ни очаква с тази интригуваща корица? 

Надявам се историята с нейните герои да е такава, че читателят с удоволствие да я прочете докрай, а щом затвори последната страница, да го обземе желание да започне отначало. Изпитвах наслада и се смях, докато пишех книгата, и ще се радвам, ако същите чувства бъдат споделени от онези, които посегнат към нея. И понеже въпросът крие предложение да сравня написания текст с период от историята на киното, най-пряката ми асоциация е с вихрените години на черно-бялото нямо кино, когато, както е казал по-късно вождът на пролетарската революция, киното все още не е станало „най-важното от всички изкуства“. Ако си послужа с цитат от книгата, става дума „едновременно и за възхвала на епохата на класическото кино, и за елегична тъга по преминалите години, в които салоните бяха храм, филмите – религия, а за човека имаше надежда“.

На фона на забавното повествование е разположена темата за същността и смисъла на революциите. Колко е тънка разликата между фарса и трагизма в тях?

Толкова, колкото е кратък звукът на падаща гилотина. Ако сте забелязали, никоя революция не завършва със смях. Може понякога да започнат по небивало смешен начин, но в края винаги има кръв и сълзи. Вярвам, че човешкото щастие и еволюцията са двете страни на една монета, която Господ е пуснал в джоба ни. Поради това се борих с героите историята да завърши щастливо.

Отново, както и в предишната Ви книга – „Жена на вятъра“, персонажите са колоритни и запомнящи се. Успя ли някой да се изплъзне от контрол и да Ви изненада?

Обичайно авторът поставя капан на героите си, от който те трябва да се измъкнат. В конкретния случай капанът се затвори за самия автор от самото начало и той остана пленник, та чак заложник на персонажите до самия край. Своеволничеха по такъв неочакван начин, че хронистът едва успяваше да ги следва в авантюрите. Не твърдя, че е правилно от професионална гледна точка, чистосърдечно свидетелствам за процеса на писане. Постоянно ми се струваше, че всеки от героите заслужава отделна книга. 

Как се съчетават в подзаглавието „контрареволюционният роман“ и „френският сладкиш“?

Както Великата френска революция се е превърнала в матрица за всички останали революции, така и френската кулинария е издигнала приготвянето на сладкиши в изкуство. Доколко революцията е сложила на масата на човека хляб, доколко – пасти, и доколко тези „френски изобретения“ са донесли просперитет на човечеството, се надявам читателят да прецени сам.

Разказът смесва класическа романова форма, драматургичен диалог, структура на киносценарий, та чак и чиста поезия. Защо прибягнахте до толкова различни писателски техники?

Дълги години работя в театър и явно вече не правя разлика между различните видове разказване. Посягам към тях в зависимост от изискванията на отделната сцена, от потребността тя да бъде максимално интересна и любопитна за читателя. За разлика от писателя, който никога не вижда лицето на отегчения читател, то драматургът може да види гърба на зрителя, който се изнизва от залата. Изпитвам респект към колеги, които спазват жанровите правила и закони на класическото прозаическо писане. На мен това умение ми се изплъзва.

Образът на Бог присъства в историята. Какво за Вас е вярата?

Не виждам възможност да се живее извън Бога. Не разбирам добре света, в който човекът замества Бог. 

В отзив за книгата писателят Костадин Костадинов пише: Секулов често балансира по ръба на литературното благоприличие. Той може да си позволи подобен лукс, защото думите, които виртуозно реди, се обичат една друга и здраво се държат за ръце. Има ли граници в литературата?

Писателят Костадинов, комуто още веднъж честитя наградата „Хеликон“ за роман за миналата година, великодушно спестява статистиката колко често съм се озовавал отвъд ръба на литературното благоприличие. Честният отговор е, че в живота на писателя понякога идва миг на тих бунт, иска му се да разкаже една история, независимо от очакванията: своите и на читателите. С тази книга се случи точно това. Много исках да я напиша точно по този начин. Читателят ще реши как се е получило.

Откъс от книгата

ГЛАВА 1.

„МОГЪЩИЯТ ДЖОРДЖ“

         Трети ден единайсетметровата ветроходна лодка „Могъщият Джордж“, наета от пристанището на Кавала, описваше съвършени кръгове из пустинното море южно от Агиос Ефстратиос, северно от Хиос, западно от Лесбос и източно от Скирос. Всеки, който е плавал в онази част на Егейско море, знае, че там няма дори скала, в която да се блъснеш. От средата на описания квадрат до пристанището на най-близкия остров Стратилати има половин ден плаване, и то ако ветровете са благосклонни. 

         На 21 юли 2021 година един от тях, наричан от местните мелтем, задуха с подходяща сила и посока, за да може „Могъщият Джордж“ с еднакъв успех да се спусне право на юг към тюркоазените Додеканези или да свърне на северозапад към изумрудените Споради. Но руският ѝ екипаж, съставен от Иван Миклухо-Маклай, жена му – Маргарита Миклухо-Маклай, и сина им – Евгений Миклухо-Маклай, имаше съвсем друга цел: поне седмица да отбягват каквито и да е плавателни съдове по пътя си, още повече – да влязат в което и да е пристанище, независимо от размера му. Страхът, че ще ги арестуват и хвърлят в затвор, имаше ясна причина.

         Ден след отплаването от Кавала екипажът хвърли котва в заливче на втория пръст на Халкидики, гледащо към стръмния купол на връх Атон. В прилив на радост от живота, а и връхлетян от обичайния за руснаците емоционален екстремизъм, 42-годишният Иван Миклухо-Маклай накара сина си Евгений да извади сигналния пистолет на лодката и да стреля във въздуха, което момъкът с квадратна глава, несъразмерно къси крака и мощен торс тутакси стори. 

Престоялата неизвестно колко време на борда ракета излетя от широката цев, но не потъна в тъмното небе, а кривна и се заби в отсрещното възвишение; след половин час целият рид, обрасъл със сухи храсти, гореше като факла, докато „Могъщият Джордж“ с максимална скорост на мотора се изтегляше от местопрестъплението, а съпругата Маргарита с пребледняло лице търсеше в интернет размера на минималните присъди в Гърция за умишлен палеж. 

Окончателно я радикализира обстоятелството, че синът им преди седмица бе навършил осемнайсет години; да се разчита на съдебна снизходителност към малолетни престъпници бе наивно.

„Та той ще излезе от затвора на 28!“, изстена тя. 

После грабна картата от капитанската маса, избра възможно най-пустата част на Егейско море, очерта кръг с розовия си маникюр и погледна заплашително съпруга си.

Оттогава бяха минали три дни. 

Настъпи 21 юли 2021 година.

Източник: GustoMedia.bg