Излиза от печат „Последната изчезнала“ на Джо Спейн

Публикувана: понеделник, 30 октомври 2023 г.

Нова книга на Джо Спейн, озаглавена „Последната изчезнала“ излиза от печат на 7 ноември.

За книгата

Малък град в Лапландия. Замръзнало езеро. И нова жертва.      

Градчето Копе в Лапландия е като сцена от зимна приказка, която привлича туристите като магнит. Когато обаче под замръзналата повърхност на езерото е открит трупът на младата англичанка Вики, репутацията на курорта е заложена на карта.                                                                                         

Алекс Евънс заминава за Лапландия, за да прибере тялото на сестра си и да разбере какво е довело до смъртта ѝ. Той пристига в луксозния зимен комплекс, където Вики е работила като гид, и се запознава с полицейската служителка Агата, която ръководи разследването. Тя е млада, неопитна и съчетава отговорната си работа с грижата за трите си деца, които отглежда сама. 

Тъй като още две жени са изчезнали безследно през последните години, Агата е убедена, че зад смъртта на Вики се крие повече от привидното и част от жителите на Копе вече са сред заподозрените. Освен това младата жена, която е оставила послание на брат си, преди да умре, може да е поредната жертва на сериен убиец.                                                                                      

Алекс и Агата се впускат в разследване, което може да им коства живота. Защото в това идилично градче смъртта дебне на всяка крачка...

За автора

Джо Спейн e сценаристка на телевизионни предавания и сериали (включително и по собствените си книги) и авторка на бестселърови самостоятелни съспенс романи и една криминална поредица. Завършва колежа „Тринити“ в Дъблин и постига успех още с дебютния си роман, който попада в топ десет на класациите за най-продавани книги в родната ѝ Ирландия. 

Джо живее в Дъблин със съпруга си Мартин и четирите им деца. В свободното си време (ако въобще има такова) обича да гледа телевизия и да чете. Сред любимите ѝ автори са Ю Несбьо, Лиан Мориарти и Джоди Пико. Замисля сюжетите на книгите си, докато тича в гората, но признава, че най-голямото вдъхновение идва от съпруга ѝ, който е неотлъчно до нея и ѝ помага, като ѝ прави чай, предлага идеи и дори коригира печатните ѝ грешки. 

Откъс

Копе, Финландия

1 ноември 2019

 

Изгаряща агония.

Не може да мисли. Не може да реагира.

Ледената вода парализира мускулите ѝ. 

Отчаяно иска просто всичко да свърши.

Никой не може да издържи това и да оживее.

Точно когато ѝ се струва, че ще умре от болка, нажежените игли се отдръпват, заменени от дълбока болка, докато клетките ѝ опитват да се нагодят към шокиращо ниската температура.

Повърхността. Трябва да излезе на повърхността. Тази мисъл измества всичко.

Инстинктът за оцеляване се пробужда, надделява над страха, отрицанието, неразбирането.

 

Рита с крака, размахва ръце, търси дупката, през която пропадна, мястото, където ледът се пропука.

Нагоре, нагоре, подава глава над водата и успява да си поеме дъх.

Внезапната доза кислород предизвиква експлозия от адреналин и тя вече знае какво трябва да направи.

Първо. Да се пребори с влудяващото пулсиране, което може да я принуди отново да потъне. 

Второ. Да се измъкне от водата и да изпълзи върху леда.

Трето. Да стигне до твърда земя.

Извадила е късмет – осъзнава смътно. Някои хора пропадат и така и не успяват да се измъкнат на повърхността. Последното, което виждат, е непробиваемата стена от лед и прозиращата светлина от другата страна. Тя е обучена да се справя в такива ситуации. Тя поне има шанс.

Ръката ѝ отвън я придържа към повърхността като котва.

Вижда една фигура, спомня си кой е това. Вика за помощ. Поне си мисли, че вика. Устата ѝ се отваря, но не е сигурна дали от нея излизат някакви звуци. А иска да каже толкова много.

Това е грешка. Няма значение. Няма да кажа на никого.

Фигурата просто я гледа. Не се опитва да помогне. Просто се отдалечава.

Жената в езерото вижда алените петна върху белия сняг, затрупал леда. Заради него се озова в най-опасната част от езерото с най-тънкия лед, докато тичаше да се спаси. Толкова изумително красиво е това червено върху бяло, че почти забравя, че това са пръски от нейната собствена кръв. Че криволичещата следа, която води до дупката в леда, е от кървящата ѝ рана.

Ръката ѝ се пресяга и изплъзва, пресяга и изплъзва, но не открива нищо. Опитва да изпищи. Не успява. Натрапчивото пулсиране в главата и прорязващата болка от ледената вода са я лишили от гласа ѝ.

Пък и кой би я чул?

Сама е, в капана на леденото езеро. На километри има само брези и горски животни, безкрайна празна белота.

Тя не е съвършена. Правила е глупости през живота си. Неща, за които съжалява.

Но не заслужава това.

Не го е очаквала.

Има толкова много хора, с които би искала да си поговори поне още веднъж. Толкова хора, които обича, хора, на които не го е казвала от доста време.

Още си мисли, че ще се справи. Това не може да ѝ се случи. Не и на човек на нейната възраст. Не може просто да умре. Някой ще я намери и спаси.

Тялото ѝ започва да се вцепенява. Мислите ѝ блуждаят. Ръката, която отчаяно търси да се хване за нещо, се отпуска неподвижно. 

Последното, което вижда, преди ледената вода да я погълне, е, че отново започва да вали сняг.

Толкова е красиво, че дъхът ѝ секва.

Пухкави снежинки падат върху лицето ѝ. Сипят се, сипят се.

Сипят се.

 

– Вики – казва той след автоматичното съобщение. – Трябва да се прибереш у дома. Мама е получила сърдечен удар. Трябва да си дойдеш възможно най-бързо.

Поколебава се.

– Това е новият ми номер.

Моля те, не ме карай да съжаля, че съм ти го дал – мисли си.

Източник: GustoMedia.bg