„Кой си ти, бе?“ пита журналистът Динко Петков в нова книга

Публикувана: четвъртък, 25 февруари 2021 г.

Белетристичната книга на журналиста Динко Петков „Кой си ти, бе?“ вече е отпечатана от издателство „Нитон“.

В предговора й Петър Ванчев пише: „В структурно отношение „сюжетът“ на книгата е като разпиляна “римска мозайка.“. Трябва да се съберат отделните камъчета, за да се види цялата картина.

Някои камъчета са доста ръбати, незаоблени и несъвместими с общоприетите норми. Но такъв е и самият им автор.

На много места прозата захвърля тежката си „римска тога“ и се облича в поетични одежди. Под тях виждаш не прекрасното тяло на Венера Милоска, а мускулите на дебеловратия охранител, който е ту в униформата на кварталния милиционер „ВсичкоВиждам“ от времето на „соца“, или е някой „плазмодийно-лик“ „адвокат на дявола“.

На много места Динко Петков преминава от скрита сатира към открит сарказъм, стигащ до гротеска, заради бутафорията наоколо.

„КОЙ СИ ТИ, БЕ?“ прави дисекция на цялото ни общество посредством „дневника“ на събирателния герой, припокриващ се със съдбата на автора.“.

Публикуваме откъс от книгата:

ЛИЦЕТО

В селото му викаха Лицето. Представяше се като коректив на властта. Бил лице на неформалното селско обществено мнение.

Имаше си герб - преплетени удивителна и питанка. Уточняваше, че това е кучето, лаещо подир кервана, който си върви. Изобразявал него самия.

+++
Веруюто му беше: "Човек за едната си гражданска позиция живее!". Когато някой му се изпикаваше на това верую, побесняваше. Таковаше му мамката, процеждайки презрително: "Конформист!".

Носеше тефтер. В него записваше селските конформисти. Водеше им досиета. Използваше диаграма, с която отбелязваше спада или вдигането на конформизма им. Заставаше насред мегдана, срещу кметството и обявяваше: "На зле отива селото, заразата на конформизма достигна 79 процента. От тук до Ада е само още някой друг процент конформизъм!“

+++
Беше безработен. Твърдеше, че селската гражданска съвест не можела да бъде на заплата. Опорочавала се необвързаността й.

- Абе, Лице, кой те издържа, какво ядеш - питаха го конформистите. - На фотосинтеза съм! - отвръщаше им. - Каквото Слънцето дал, това ми е залъкът.

Демонстрираше им на недоверчивите. Протягаше си шепата. Пълнеше я със слънчеви лъчи. И си похапваше сладко, сладко от тях. Понякога им посипваше малко солчица или чубрица.

Някой конформист също протягаше шепа. Даже двете. Препълваше ги с лъчи. Налапваше ги лакомо. Изплюваше ги обаче моментално: "Ега си блудкажа!", мръщеше се. И си поръчваше няколко кюфтета, да си оправи вкуса.

+++
Лицето си имаше постоянен ежедневен маршрут. Казваше му "Пътят на градивното селско гражданско недоволство". Носеше сопа. Да се пази от кучетата и гъските, които конформистите насъскваха срещу него. И фуния - за рупор.

+++
Началната точка на обиколката му бяха палатите на Селския свинар. Рано сутрин. Той тъкмо си допиваше кафенцето, дояждайки кифлата с пълнеж от подсладена свинска мас, поднесени му в леглото-рококо кочина.

Блаженото утро обаче му се вгорчаваше. Отвън се чува гласът на Лицето. През рупора задава на всеослушание първия си въпрос: "Събуди ли си угоената съвест!?" Изчаква известно време. Обясняваше, че е демократичен. Давал възможност на ответната страна да си изрази мнението. Понеже не идва отговор, продължава. "Не сме Прасешко село, Просешко сме!".

Пак задържа. Ответ няма.

"Не ни залъгвай с трохи от фуража си! Не сме само стомаси! Не преживяме. Можем да мислим".

+++
Селото ни имаше вестник. Списвах го на ишлеме. Лицето заставаше и под моя прозорец. Аз тъкмо съм пред огледалото. Изрисувам си маската на неподкупен журналист. Отвън се чува: "Подостри ли си перото в задника на Свинаря, Словодрисльо!".

Не използвам правото на отговор.

Рупорът кара без цензура: "Одупеният ти вестник обърса ли го сутринта със свинарските банкноти, Словестна Лизалко?".

На огледалото чак му става неудобно. Изпотява се. Аз мълча.
Отвън обаче - не. Намила: "Сам ги яж свинските лайна, които представяш за ухаещ на парфюм селски жизнен стандарт, Омаслена Подлого?".

+++
Гербът на Лицето, представляващ преплетени удивителна и въпросителна, беше запокитен в една късноесенна дъждовна локва. Стъпкан. А той лежеше проснат. Извикаха фелдшера. Установи смъртта му. В смъртния акт написа: "Инфарктна фотосинтезна недостатъчност".

Лицето даянеше само на фотосинтеза. Повече от месец нямаше слънце. Ръмяща, обезптичена, стържеща предзимна есен. Мрачна - като задник отвътре.

"Обърнете го по гръб!", каза фелдшера. Искаше да се убеди, че е умрял от липса на слънце. А не от нож, забит в гърба му.

Няколко пъти обръщаха Лицето. Напразно. Нямаше гръб. Навсякъде беше само лице.

Никой не забеляза, че тефтера му, на който записваше селските конформисти, беше със следи от свирепо намушкване от нож.

Ковчегът с Лицето за последен път мина по ежедневния му маршрут - "Пътя на градивното селско недоволство". Подире му вървяхме само Селския свинар и аз - вестникаря.

Книгата може да бъде закупена чрез поръчка на имейли: plovdivmedia@yahoo.com и niton@abv.bg. Цена 10 лв, плюс стойността на пратката.

Източник и снимка: plovdivmedia.bg

Източник: GustoMedia.bg