Нора Робъртс се завръща със „Снайперисти в смъртта“

Публикувана: сряда, 3 септември 2025 г.

„Снайперисти в смъртта“ е нова книга на Нора Робъртс, която ще бъде по книжарниците от 9 септември. 

Лейтенант Далас се изправя срещу смразяващо зло, каквото не е срещала досега…

За автора

През 2007 г. списание „Таймс“ определя Нора Робъртс като една от стоте най-влиятелни личности в света. През последните 30 години средно на всяка минута се продават около 27 книги на Нора Робъртс. Романите й се публикуват в над 34 държави. 

Сред най-популярните й поредици са „В смъртта“, „Хотелът“, „Сватбена агенция“, „Сърцето на дракона“, „Прокълнатите булки“  и др.

За книгата

Трима души са убити, докато карат кънки на ледената пързалка в Сентръл Парк: талантлива млада фигуристка, многоуважаван акушер-гинеколог и учител, който празнува годишнина от сватбата си. Жертвите изглеждат произволно избрани, но лейтенант Ив Далас е убедена, че зад хладнокръвните убийства посред бял ден се крие мотив.

След като преглежда записите от охранителните камери, Ив установява, че извършителят е използвал снайпер с голям обсег, до какъвто имат достъп само тясна група от хора: служители на полицията, военни или професионални убийци. Използвайки алгоритмите на най-новата програма на съпруга си, Ив намира точната локация, от която е стреляно, и разбира, че извършителите са двама – по-възрастен и по-млад. Учител и ученик. Скоро се оказва, че убийствата в Сентръл Парк са само началото на кървава поредица, която ще разтърси Ню Йорк из основи. За да спре безпощадните убийци, Ив Далас ще трябва да се изправи срещу смразяващо зло, каквото не е срещала досега.

Откъс

Това щеше да е първото убийство.

Ученикът разбираше, че годините упражнения, безбройните поразени мишени, обучението, дисциплината, часовете учене – всичко е било заради този момент.

Този студен, безоблачен следобед през януари 2061 г. бележеше истинското начало.

Ясна мисъл и хладнокръвие.

Ученикът знаеше, че тези елементи са не по-маловажни от уменията, посоката на вятъра, влажността на въздуха и бързината. Хладнокръвието удържаше трудно потисканото нетърпение.

Наставникът беше уредил всичко. Добре свършената работа, с внимание към детайла, също беше важна. Стаята в чистия дребнобуржоазен хотел на Второ авеню гледаше на запад. На прозорците, които се отваряха, имаше защитни екрани. Обикновена стая, разположена на тиха улица в квартал Сътън Плейс, с изглед към Сентръл Парк, макар и от почти километър и половина. 

Наставникът беше постъпил умно, резервирайки стая на етаж доста над короните на дърветата. За невъоръженото око ледената пързалка „Уолман“ беше само бяло петно, отразяващо лъчите на яркото слънце. А тези, които се пързаляха по нея, бяха само движещи се цветни точици.

Бяха се пързаляли там – ученик и учител – много пъти; бяха наблюдавали как мишената се носи безгрижно по леда.

Бяха проверили и други неща. Работното място на мишената, дома ѝ, любимите магазини, ресторанти, ежедневните навици. И единодушно бяха решили, че пързалката в парка предлага всичко, от което имат нужда.

Работеха добре заедно, сръчно и мълчаливо. Наставникът нагласяше двуногата до гледащия на запад прозорец, а ученикът сглобяваше далекобойната лазерна пушка.

Мразовит зимен въздух нахлу през прозореца, когато го повдигнаха с няколко сантиметра. Дишайки равномерно, с нетрепващи ръце, ученикът погледна през телескопичния прицел и го регулира.

Ледената пързалка рязко се приближи – достатъчно, за да се видят следите от остриетата на кънките.

Всички онези хора, разноцветните шапки, ръкавици и шалове. Двойка, хваната за ръце, се заливаше от смях, препъвайки се по леда. Момиче със златисторуса коса, облечено в червен кожен костюм, се въртеше и въртеше все по-бързо, докато не се превърна в размазано петно. Друга двойка държеше за ръцете момченце, което се озърташе с ококорени от учудване очи.

Стари, млади, големи и малки. Новаци и фукльовци, опитни и зяпачи.

И никой от тях, абсолютно никой, не знаеше, че са на мушка, че ги делят секунди от смъртта. Секунди, през които участта им ще бъде решена – дали ще живеят, или ще умрат.

Огромна власт.

– Откри ли мишената?

Отне му миг. Толкова много лица. Толкова много тела.

Накрая ученикът кимна. Ето там – лицето, тялото. Мишената. Колко пъти е наблюдавал това лице, това тяло, през оптичния прицел? Безброй. Но днес ще е за последно.

– Избра ли другите двама?

Ново кимване, невъзмутимо като първото.

– Имаш разрешение да действаш. В какъвто ред прецениш.

Ученикът провери скоростта на вятъра, направи лека корекция. След това, спокойно и с ясно съзнание, пристъпи към задачата.

Момичето в костюма от червена кожа правеше разбег, набирайки скорост, за да изпълни аксел. Тя започна въртенето с вдигнати нагоре ръце, поставяйки дясната кънка пред лявата.

Смъртоносният лъч улучи средата на гърба ѝ и я тласна напред в посоката на собствената ѝ инерция. Умиращото ѝ тяло удари семейството с момченцето като реактивен снаряд, блъсна ги назад и ги повали.

Разнесоха се писъци.

В последвалия хаос един мъж, движещ се в другия край на пързалката, забави ход и погледна към сцената, която се разиграваше пред очите му.

Лъчът го улучи в туловището и той рухна. Двама кънкьори, пързалящи се зад него, го заобиколиха и продължиха нататък.

Двойката, хваната за ръце, с мъка се добра до парапета. Мъжът посочи с ръка тълпата пред тях.

– Хей, мисля, че…

Лъчът го улучи между очите.

В тишината на хотелската стая ученикът продължаваше да гледа през оптичния прицел, представяйки си звуците, писъците. Щеше да е лесно да свали четвърти, пети. Десети. 

Лесно, удовлетворяващо. Опияняващо.

Но наставникът отпусна бинокъла си.

– Три чисти попадения. Мишената е свалена.

В знак на одобрение той постави ръка на рамото на ученика, което означаваше и край на мисията.

– Браво.

С бързи, умели движения ученикът разглоби пушката и я прибра в калъфа, а наставникът сгъна двуногата.

Въпреки че не бяха произнесени повече думи, на лицето на ученика грейна радост, гордост от свършеното, от одобрението. Щом наставникът забеляза това, се поусмихна.

– Трябва да приберем оборудването, после ще празнуваме. Заслужи си го. Разбора ще го направим след това. Утре можем да преминем към следващата задача.

Когато напускаха хотелската стая, заличавайки всички следи от присъствието си, ученикът вече изгаряше от нетърпение за следващата задача.

Източник: GustoMedia.bg