Петя Александрова изненадва с „Любовни драскотини“

Публикувана: сряда, 18 май 2022 г.

С дръзки, закачливи и проницателни разкази изненадва Петя Александрова в новата си книга „Любовни драскотини“. Тя ще бъде на книжния пазар на  23 май.

За автора

Петя Александрова е позната на българския читател със своите стихосбирки и книги с любопитни истории от нашето минало, както и с множеството сборници с детски приказки и стихове. Носител е на Наградата на Министерство на образованието и науката „Петко Р. Славейков“ за цялостно детско творчество, Националната награда „Константин Константинов“ за принос в детското книгоиздаване и на много други. Нейни произведения са включени в училищните читанки, а стиховете й са преведени на английски, полски, румънски, руски, словашки и турски език. „Любовни драскотини“ е първият й сборник с разкази.

За книгата

В този сборник ще откриете женски, кратки хумористични разкази с неочакван край и любовно-еротично послание. На ръба на приличието и добрия тон в реалността и в литературата, те създават впечатление за лековато, фейлетонно отношение към живота, но това е само на пръв поглед. Зад фигурите на традиционните персонажи съпруг/съпруга, любовник/любовница, зад просторечния език и тротоарния жаргон, зад присмехулния поглед към брака, любовта, секса, верността и ревността прозират чувствителност, нежност и обичливост. С остроумие и незлоблива закачка, Петя Александрова развенчава мита за беззащитната девойка и чаровния принц, за да изгради една нова, по-човечна представа за отношенията между мъжа и жената, за които търсенето на любов и удоволствие е неизменна част от ежедневието.  

Откъс

Не и този мъж

Тъкмо бях излязла от супера и полекичка се движех по заснежената пътека към спирката, когато зърнах – в пролуката между раменете и главите на бързащите минувачи – една много позната тъмнокоса глава. Младият мъж се беше спрял, беше сложил между краката си двете торби с покупки и си слагаше шапката, като подръпваше ту единия, ту другия край, за да е сигурен, че малката спортна емблема е точно отпред, в средата. Спуснах се с всичка сила към него, без да му мисля, че ще се подхлъзна и ще падна, че ще си счупя крака като миналата година. Не можех да повярвам, че е той. Извиках му: „Иване, Иване...“. Той беше тръгнал вече, но се обърна, затърси ме с поглед. Като ме видя, сякаш смръщи неодобрително вежди. Спрях се запъхтяна до него, едва поемах дъх... Нито ми подаде ръка, нито ме прегърна, може би просто нямаше възможност, нали носеше две торби с покупки.

– Ама ти кога се върна, сега ли? – попитах глупаво. Беше ясно, че не се връща сега от летището. Беше тръгнал за една научна конференция в Лондон преди десет дни и аз бях сигурна, че още е там, защото иначе щеше да се обади...

– Не, върнах се вчера... Не, оня ден беше...

– Ама защо не ми звънна, така се притеснявах - времето е лошо, летищата в цяла Европа са затворени, телевизията все разправя какъв е ужас, виелици, вятър... А ти освен оня есемес след пристигането ти там, нищо не ми писа повече... А моите писма получаваше ли ги?

– Амиии... Бях много зает, много ангажименти имах, нямаше време за нищо... Да, да, писмата ти ги получих всичките. Ама като се върнах, толкова уморен бях, че легнах веднага и спах непрекъснато дванайсет часа. А после трябваше да отчитам командировката, да напазарувам, че всичко вкъщи беше свършило...

Гледах го, вдигнала глава, поглъщах го с очи. Толкова е красив, но защо така сбръчква досадено чело и гледа настрани, защо мрънка под носа си и сякаш се чуди какво да ми каже... Последните му думи стигат със закъснение до слуха ми и отварям уста, за да попитам: „А тази твоята жена вкъщи какво прави по цял ден, че не излезе да пазарува, ами пак ти трябва да тичаш преди работа или след работа, както винаги...“. Но забелязвам, че в отвореното му отпред яке се ветрее някакъв тънък памучен парцал, и го питам, уж между другото: 

– Какво е това на врата ти? Нали ти подарих за Нова година такъв хубав червен шал, мекичък, вълнен... Нали ми каза, че много го харесваш и само него ще носиш, къде е?

Той се опитва да се засмее, но нещо не му се получава:

– Амиии... Да, нося го, ама Кети май го харесва повече и си го приватизира, извинявай... Ох, трябва да тръгвам вече, че закъснявам, паркирал съм колата зад оня ъгъл... Чао, ще се чуем скоро, много се радвам, че се видяхме.

Седя и го гледам, докато се скрива зад ъгъла. Висок, атлетичен, с дълги спортни крака, обути в модерни боти, с маркови дънки. От очите ми първо протича една съвсем дребничка сълзичка, а после вече не мога да ги спра и те рукват като полудели, сълза след сълза... Подсмърчам, бърша се с ръкавиците, скимтя като коте... Какво му пречеше да ме вземе в колата си, едва ходя с тези изтрити отдолу стари ботуши, а и моята торба също е тежка. Какво му струваше, тъй и тъй минава край нас. И щяхме да си поприказваме още малко, да го питам дали още го боли онзи зъб, дали му повишиха заплатата, както бяха му обещали, взема ли си редовно хапчетата с магнезий... Щели сме да се чуем скоро, кога ли ще е... Сигурно пак аз ще трябва да му звънна след няколко дни, да му напомня. Божичко, защо така жестоко боли, защо? Настойчива болка ме прорязва отляво и не спира. Защо бе, защо така боли? Толкова добър опит имам с мъжете, толкова ми е лесно вече да загърбя някого, когато усещам, че всъщност не го е грижа за мен... Да, но не и този, но не и този мъж. Не и моя единствен син. 

Източник: GustoMedia.bg