„Последната домакиня“ на Ашли Уинстед излиза от печат

Публикувана: вторник, 1 април 2025 г.

Въздействащ трилър за мястото на жените в един често жесток свят представя Ашли Уинстед в книгата си „Последната домакиня“.

Изданието ще бъде по книжарниците от 8 април.

За автора

В своите книги Ашли Уинстед засяга темите за властта, амбицията, сложните отношения и любовта в съвремието. Освен писател, тя е художник и бивш университетски преподавател. Има бакалавърска степен по английска литература, творческо писане и история на изкуството от университета „Вандербилт“. Ашли Уинстед е доктор по английска литература на Южния методистки университет, където е изучавала литература на 21 век, философия на езика и изкуство на повествователните форми. Живее в Хюстън, Тексас.

За книгата

В колежа Шей и приятелките ѝ се запознават с обаятелен мъж, който ги съблазнява и оплита в мрежа от лъжи за начина, по който функционира светът. До последния курс Шей и Лоръл са единствените, които успяват да избягат от плена му. Осем години по-късно Шей е изградила нов живот на заможна домакиня в малко предградие. Но когато чува ужасяващата новина за смъртта на Лоръл, тя подозира, че миналото, което е смятала за погребано, все още я дебне от сенките.

В търсене на отговори Шей се връща на мястото, където се е заклела никога повече да не стъпва. Докато проследява нишките от живота на приятелката си, тя е въвлечена в един мрачен, съблазнителен свят, където богатството и привилегиите закрилят брутална философия. Когато манията на Шей да разкрие истината я поглъща, тя вече не може да разграничи жаждата за справедливост от тъмните желания, които се събуждат в нея. Но в един свят, създаден и управляван от мъжете, възможно ли е изобщо да има справедливост? И колко далеч ще стигне Шей, за да я получи?

Откъс 

От малка усещах, че ме наблюдават. Чувствах тежестта на погледите и глада им, когато се плъзгаха по кожата ми като пръсти на любовник или на оценител, който прокарва ръка по рядка находка. Като повечето жени израснах под тези погледи, превърнах се в тяхно изваяние. Затова дори днес, когато съм сама в задния двор, още чувствам призрачните очи и излагам тялото си според публиката. Държа се така, че да им хареса, изтягам се грациозно край басейна с извит гръб и очи, затворени срещу слънцето, като актриса във филм, въплъщение на загадъчност и елегантност, деликатна и непознаваема като девицата върху гръцката ваза, възпята от Кийтс.

Преди винаги бе очевидно, че ме наблюдават: на улицата, в бакалията, от масите в ресторанта. Но напоследък, когато се оказах на трийсет и неочаквано сама през повечето време, започнах да осъзнавам някои факти. Да се питам дали очите на тези мъже не бяха прогорили такива дълбоки рани в мен, че белезите още пламтяха години по-късно. А може би бях изтръгнала очите им в отчаяна самозащита, бях ги заровила под кожата си и сега сама се наблюдавах. Като писател, представител на феминистката култура – поне бивш писател, знаех, че трябва да обмисля и тази възможност.

Честно казано, в последно време не ми е до размисли. Преди шест месеца напуснах работата си в „Слайс“, където пишех есета от по хиляда думи със заглавия като „Защо късите панталони и бъбренето по бебешки са неочакваните феминистки тенденции през есента“ заради шанса да създам първия си роман. Цял живот съм чакала да напиша тази книга, страстно жадувания проект на живота ми, но откакто имам и време, и средства да го постигна, се оказах без гореспоменатата страст. Без думи, може да се каже. Проблемът беше финалът: не можех да си го представя, а без него думите не искаха да потекат.

Така че вместо да пиша, бавно потъвах във всекидневния ритъм, познат на жените домакини в новия ни квартал Хайланд Парк: безглутенова закуска, последвана от йога или Пилатес, после обяд с момичетата, пазаруване (в магазини или онлайн), вечеря със съпруга при връщането му от работа, вино и може би секс. Но винаги на финала, когато лампите угаснат, се чудиш как дните на новия ти бездеен живот изтичат тъй бързо като зрънцата в пясъчен часовник. Как по ирония на съдбата се превръщаш в творба на изкуството вместо в творец.

Днес бях картина на Хокни, залята от застинала синя скука, и басейнът в задния двор бе спокоен като чаша вода. Къщата зад мен – нашата, се очаква да кажа – е масивна и ъгловата, в калифорнийския стил, тъй популярен тук, в Далас. С драматичните си стълбища, спускащи се под остри ъгли от задната тераса, тя прилича на човек, който е коленичил и моли за обич. Съпругът ми, Кал, каза, че нещо в нея му напомня за мен. Мислел, че ще ме направи щастлива.

Ти изглеждаш щастлива, напомних си аз. Особено отдалеч. Акцентирах върху това, като загладих слънчевожълтия лак върху ноктите на краката си, опряла брадичка на коляното си като дете. Реших, че моментът е подходящ да се отдам на любимото си развлечение през последните шест месеца.

За съжаление – може би предвидимо – и аз като всяка жена на моята възраст се бях пристрастила към подкасти за действителни престъпления. Притегателната им сила беше очевидна: нездрава обсебеност от собствената ни тленност. Но при мен имаше и нещо друго – водещият на „Отвъд границите“, любимия ми подкаст, беше не някой друг, а Джейми Найт, мой приятел от детството. Бяха минали години, откак не се бях чувала с Джейми, и макар да знаех, че е станал журналист – за него никога не бе съществувала друга възможност, бях изненадана да видя името му в описанието на подкаста. У мен бликнаха напълно неочаквани чувства, когато натиснах „Старт“ и чух гласа му в ушите си, топъл и трескав. Беше докоснал нещо по-дълбоко от носталгия и макар да не можех да назова точно това чувство, знаех достатъчно за него, за да запазя интереса си към „Отвъд границите“ в тайна от другите съпруги и от Кал.

Нанесох лак върху нокътя на кутрето си и натиснах „Старт“ на последния епизод, представен тази сутрин. Гласът на Джейми се лееше в ушите ми и хълмовете и падините на неговите преливания ми бяха познати като карта на родния край.

– Добре дошли отново в „Отвъд границите“, приятели. Аз съм вашият водещ Джейми Найт.

В съзнанието ми изплува спомен за него: седемнайсетгодишен, отскоро мъж, с мъх по брадичката, как ми се усмихва предизвикателно от шофьорската седалка, докато ме кара от училище вкъщи.

– Убийството от тази седмица... – Гласът на Джейми секна и аз на мига изправих гръб. Той прочисти гърлото си. – Приемам го твърде лично. Всъщност затова и ви разказвам за него. Защото формално полицията не е решила още дали да приеме смъртта за убийство или за самоубийство. Аз имам своите подозрения, ще стигнем и до тях, но нека да започнем с фактите. Преди две седмици трийсетгодишната Лоръл Харгроув е открита обесена на дърво на територията на Центъра за сценични изкуства „Де Йънг“ в кампуса на колежа „Уитни“. Това беше нейната алма матер.

В един миг притисках четката като ветрило върху нокътя си и разпростирах яркожълтия лак върху него; в следващия шишенцето се изплъзна от ръката ми и падна в басейна, а златистожълтото се разля като кръв във водата.

Лоръл Харгроув. Колежа „Уитни“. Не може да бъде. Лоръл Харгроув беше най-добрата ми приятелка в колежа. Цели осем години не бях говорила с нея, но по онова време си бяхме обещали да избягаме възможно най-далеч от „Уитни“, от Уестчестър, от целия щат Ню Йорк. 

И аз го направих. Постарах се да затворя вратата към миналото, да я държа здраво заключена. Не го допускай, предупредих себе си с първосигнален инстинкт. Цялата ми спокойна синя скука, комфортното ми отегчение бяха пометени в миг от първичен страх. Впих зъби в коляното си, сякаш бе кожен каиш, за да сподавя писъка.

Източник: GustoMedia.bg